“Родителят с болни амбиции” отвръща на удара

26юни07

Наистина ли е вярно, че всеки родител, който цени образованието на детето си и активно му помага е по дефиниция болезнено амбициозен и следователно Лош Човек?

Ръце вдигаме аз и жена ми, понеже ценим образованието. И най-вече това на сина ни – за нас може вече да е твърде късно, но животът е пред него…

Моят син е на седем години. Това, което научава за света днес, това, което е научил за сега, и това, което ще научи през следващите няколко години ще оформи основите не само на това, което знае, но и на това, което цени, на начина, по който ще се държи, на нещата, които ще харесва и, в крайна сметка, на цялото му съществуване.

Горното е възможно най-широкото определение на “образование”, което включва всеки вид обучение, който може да се предложи на едно дете.

Интелектуално обучение, физическо обучение, музикално обучение, артистично обучение, социално обучение.

Трябва да бъде обучен да се обучава, да играе, да се интересува, да допринася, да създава.

В търсене на училище
Като родители, аз и жена ми обичаме да му помагаме да се учи като споделяме с него нашите представи и удоволствието, което получаваме от всичко – от морските звезди до “Междузвездни войни”, от бизнес до гробищни пространства.

Плащаме на частни учители по музика, гимнастика, плуване, фехтовка, актьорско майсторство и хореография, за да му помогнем да се научи да харесва тези неща.

Положихме доста труд да намерим училище с по-модерни възгледи за образованието, училище, чийто режим се различава от догматичното преподаване с цел проверяване.

Разбира се, това отношение към образованието е изчезнало още през 19-ти век. Имам един впечатляващ учебник от средата на 18-ти век, който описва горните възгледи дума по дума (с изключение на частта за “Междузвездни войни”) като фундаменти на отличното възпитание.

Учебникът започва с няколко страници за природата и много стремглаво залита към големите научни, изкуствоведски и математически въпроси от периода. Следователно, нашият подход към образованието на сина ни вероятно изглежда не само впечатляващо остарял, но и целенасочено обратен на общоприетия.

Да споделяме
Не вярваме на идеята, че училището предлага цялото образование, нужно на едно дете. Кои свои знания цените днес и кои от тях усвоихте в училище. В същото време, какви обеми трябваше да поемате, докато все още бяхте част от образователната система?

Не вярваме и че за родителите е най-добре да игнорират децата си до момента, в който те не напуснат домашното гнездо. Ние искаме да споделяме своя опит и това, което сме научили със сина си, и да му дадем шансове, каквито самите ние не сме имали.

Ще стане ли синът ми нов Ренесансов човек? Ще свири ли на концерти? Ще участва ли на Олимпиада? Това са все въпроси, чийто отговор е напълно извън нашия обсег. Те зависят единствено от него, неговият природно заложен потенциал и интереси.

Единственото, което можем да направим за него, е да му дадем възможности, подкрепа и ентусиазъм и да го научим да вярва, че за да живее един живот, който ще го удовлетворява, той трябва сам да положи усилия.

Следващият път, когато някой ви лепне етикетчето “болезнено амбициозен родител”, или го използва като начин да се примирите с посредственото образование, или пък се опита да ви внуши чувство за вина, понеже записвате детето си на някакъв кръжок, който те считат за маловажен, но в същото време не искат вашият син да има някакво тайно предимство над техния, просто отвърнете на удара.

Вдигнете ръце. Това сме ние. А ние ценим образованието.

Ричард Мидълтън,

BBC

Оригинален текст: http://news.bbc.co.uk/2/hi/uk_news/education/6238306.stm

 

 

Filed under: Преводни   |  Leave a Comment

Version Log

15юни07

Не бях поствал отдавна, понеже нещо безименната муза на глупостите е излязла в отпуска и не ми идва нищо наум, с което да не се отегча сам (и вероятно петимата човека, които четат тоя блог от време на време). Все пак обаче мога съвестно да си блого-фактурирам занятията от последната седмица, барем дрипавата ми творческа съвест позамлъкне: (идеята, че записването на свършеното с тиренца може да се класира за творчески напън колкото Люксембург – за европейско, ще оставя на теб)

- ходих в Тихуана (циганската махала), понеже пътя към здравното осигуряване в ЕС минава от там. Отне ми седем часа и пет тегела до Колхозния. След това спах като умрял. До десет дни може и да ми издадат вездесъщата ЕЗОК (Европейска здравно осигурителна карта).
- играя шах особено активно. Поддържам що-годе равен баланс, играя слабо. Експериментирам с модерни дебюти, въпреки че винаги съм ги ненавиждал.
- купувах ваксина за хепатит A и Б, оценен на скромните 60 лева. Разделих се с тях с особено чувство на тъга.
- биха ми същата ваксина по-рано днес. Спеше ми се, но поне се бях изкъпал, понеже ми сервираха новината, че не можело да се къпя през същия ден. Не ми издадоха жълта книжка, за което съм смъртно обиден.
- вчера отревисто бичих миди и покер. От мидите изядох много, от покера спечелих 25 лева. Веднъж и на мен да ми дойдат карти…
- следя с особен интерес късните американски филмови шедьоври по bTV и HBO. Ако продължавам с това темпо, до края на лятото ще мога да раздам награда за най-глупав сценарий на всички времена.
- активно чета DH Lawrence. Той също толкова активно ми досажда, от време на време. Знаех си, че трябва да си държа на латиноамериканските магически реалисти, сега съм се разглезил и нямам нерви за английска stiff upper lip, no-nonsense (или няма ала-бала) проза. Всъщност нерви имам, желание – не. Нищо. Всичко с времето си.
- тържествено реших да мина шофьорски курсове и да чета папки със становища на баща си

Предвид факта, че това са чат-пат ВСИЧКИ събития от моята седмица, може преспокойно да направя и финалния извод, че вероятно правя грешка, като не инвестирам времето си в нещо по-интересно.

Filed under: Злободневни   |  Leave a Comment

В критическата на 18

06юни07

Явно съм влязал със страшна скорост в критическата. Практически нищо не ми се прави (включае, че не ми се пише и в този блог, ама реших да се насиля малко), с нищо не ми се занимава, изключае шаха, който си е, колкото и да се лъжем, пенсионерско занимание. Дните ми протичат по абсолютно идентичен начин (ставам, губя си времето, отивам в кръчмата да играя шах, гледам мач, заминавам си, спя), което не ме смущава ни най-малко.

За да си разнообразя заниманията започнах да си водя блог, да си гледам facebook акаунта и да ходя пеша – все неща, които пенсионерите от моето поколение с умиление ще правят, докато младите хвърчат из някаква Web 4.0 а ла Том Круз в Minority Report. Изкараха ме плагиат и ми омаловажиха тримесечен труд, заради което ме държа около един ден, след което установих, че всъщност грам не ме ебе за цялата работа и така или иначе човек от американци хубаво не може да очаква.

Като цяло, явно вече съм човек за рециклиране…

Filed under: Вербални чекии, Злободневни   |  3 Comments

Моята голяма циганска абитуриентска

01юни07

Както е известно на тези, които ме познават лично, отдавна имах намерението да пристигна на изпращането си от гимназията придружаван от цигански оркестър. Тая идея, просто за ваше сведение, произходи не от вродената ми любов към лютата свирня (не че не обичам лютата свирня, опазил ме Господ), а от една сцена в “Черна котка, бял котарак”, в която един циганин отиде при баща си с екип от тъпанджии, свирачи на дудук и цигулари, пък и ми се стори правилно да завърша една петилетка на цигании от страна на гимназията към мен (и обратно) по тоя начин. Една позната е качила клипче от тази ми изява в интернет и сега любезно го споделям с вас:

Щракни ТУК

Тук трябва да отбележа, че коментарът отдолу не е писан от мен и че имам много добра представа как се пишат думите “абитуриент” и “цветущи”. Все пак, благодарности на Заека, задето си е играла да го качва.

И въпреки всичките ми усилия да съм най-колоритния абитуриент поне на регионално ниво, пак не съм успял – както обикновено получавам второто, че май и третото място (едно момиче от ПМГ-то беше спечелила някакъв конкурс и пристигна на своята абитуриентска с Миро от Каризма; после по новините заяви, че този ден бил за нея по-важен от сватбата. Исусе!). Това клипче, което показва пристигането на абитуриент като арестант, безспорно обра аплодисментите на нацията. Аз лично не съм особено впечатлен от тоя пърформънс (да живеят чуждиците), понеже никога не съм кръжал в среда, в която имитацията на разни местни “силови фигури” да се е считала за кой знае колко оригинална, но поне на момчето не може да се отрече, че се е постарал.

За съжаление, полицаите, които са се съгласили да участват в акцията (и са имали позволение за това) сега предстои да бъдат уволнени. Причини за дисциплинарни наказания и според мен си има, понеже заплатите им ги плащаме ние и изглежда по-логично да си кръжат по улиците, защитавайки народа, а не да се правят на клоуни. Въпреки това, да те уволнят понеже за десетина минути си отишъл да устроиш нечий абитуриентски рахатлък ми изглежда малко прекалено; по тази логика ченгетата, които по цял ден пият кафе на гарата, трябваше отдавна да са се преориентирали към нещо по-малко натоварващо. Иначе влизам в положението на абитуриента – едва ли е особено приятно твои близки (вероятно семейни) познати да са на топа на устата заради изпълнението на някаква изгъзена прищевка, но пък тоя тип хора обикновено са малко по-дебелокожи, така че едва ли има какво да го мисля…

Filed under: Злободневни   |  7 Comments

Ars Poetica на 13-годишните. Критическо изследване.

30май07

Винаги много съм се впечатлявал от амбициите на много млади съзидателни натури (най-често – момиченца) да оставят на света поезия, прокапала из по дефиниция тупкащите им в ритъма на любовта сърчица. Тази тенденция, разбира се, е стара колкото света и срещу нея аз не мога да кажа и думичка, най-малкото защото поетическото изкуство със сигурност започва някъде в плоските четиристишия с римна схема “аааа” (пък и да плюя срещу момиченцата, които пишат в скрити тефтерчета и тетрадки би било национално предателство, предвид съществуването на фактор като Петя Дубарова). По-интересно е обаче да се наблюдават лирическите плодове на младежките години на моето поколение, демек поколението на хора, които книга не захващат и които предпочитат да са създатели, нежели възприематели, на всякакви видове словесно изкуство.

Не бива някой да остава с впечатлението, че всеки опит на нашето поколение в поетическото изкуство е автоматично обречен на провал – напротив, познавам не един и двама, които пишеха още в ония времена, в които пубертета им (че и моя) започваше да се разгаря с пълна сила и чиито стихотворения в момента биха удовлетворили и най-взискателната публика. Но да кажем, за момента, че тия случаи не съществуват и че поезията на младите хора в България в момента се пише от 13-14 годишни момичета с уклон към стръвните поп-фолклорни хитове и задължително романтичен изглед към живота. Създанията на тези виртуози задължително включват няколко елемента:

1. анонимно лице, към което са насочени трелите на поетическата арфа на авторката. С други думи, нещо като сонетите на Шекспир.
2. една единствена тема, най-често – любов. В най-добрия случай – нейната липса, страданието провокирано от нея и прочие. Тук пак заемките от Шекспир са очевидни.
3. четиристишия. Авторите от поколението на лумпена™ като цяло живеят със страстното убеждение, че лириката се пише единствено и само в четири стиха. Допускам, че причината е, че последните литературни произведения, които са минавали през главата на днешните поети са римичките от читанките и букварите, които са неминуемо в този формат
4. обилни възклицания. Практически задължителни за всяко едно произведение от периода, досущ като призоваването на музата в античната епическа поезия, възклицанията са моментите на лирическата творба, в които любовта (страданието) достига връхната си точка. За акцент върху даден стих обикновено той се разделя на четири стиха, всеки от които завършва с удивителен знак.

Но да оставим настрана наблюденията върху чисто техническите нюанси на тази поезия и вместо това да се насочим към философските, психологически и чисто литературни фактори, които влияят върху нейните тематика и съдържание. С цел да не оставям читателите си (всичките трима) без материал за наблюдение, ще цитирам няколко върхови примера:

***
Не знам как винаги ме подлудяваш
и да те обичам вечно ти ме караш !
Не знам как ме караш все след теб да тичам ,
но знам , че винаги ще те обичам .

Ти винаги би бил до мен -
в ден и нощ и в нощ и ден .
От моето сърце ще бъдеш запленен ,
а от моята усмивка – озарен.

За моята мечта съм готова да се боря ,
а моята мечта си ти.
Обичам те и вечно мога ,
дори и през сълзи да ме боли.

За тебе вечно ще копнея
и със сигурност огромни сълзи аз ще лея ,
но знам , че ти си моето момче ,
което винаги ще ме влече !

Две хубави очи
Две хубави очи…
Силни и безкраини
мили , всеотдаини!
Пълни със любов , ала
към кой?Уви не към мен …
или … може би!
Гледат те любовно,
мило и спокоино
или бурно и стихиино
покоряват целия ти свят,
две хубави очи!
Две хубави очи,
цялото море в
две хубави очи!
Сила , мощ и воля!
Обичани , презирани
обичащи и празиращи!
Две хубави очи!
Цялото море в
две хубави очи!
Таинствени и необятни
сияини и живи , пълни със сила
И все пак само две хубави очи…
Нечий очи пълни със любов ,
но все пак само две хубави очи !

N.B. Тук е важно да се отбележи, че принципно “Две хубави очи” явно въздейства на особено много млади поетеси, понеже не срещам мотивът за първи път. Така или иначе, тази бележка под черта е по-скоро за да се акцентира върху коментара под стихотворението на неизвестен литературен деец, който казва:
kato cqlo zareji o4ite ne ti se otdavat
ako mn ti trqbva stihotvorenie slu6ai pesni na preslava raina kamelia itn izbrani i mislq 4e 6te ima6 pove4e uspeh sy6to predi da po4ne6 da pi6e6 si napravi plan za kvo 6te govori6 v stihotvorenieto

Обичам те
Аз имах сърце,
но ти го разби!
Аз имах мечти,
но ти ги превзе!
Аз имах мисли,
но ти ги отне!
Знай, че те обичам
и не ще те забравя,
дори да се заричам
от утре да те изоставя!
Понякога си казвам:
“Срещнах те случайно”,
но дали е така?
В живота няма
случайни неща!
Защо не си до мен?
Защо повтарям твойто име?
Защото вече съм във плен,
ела и намери ме!
Обичам те безкрайно
и малките неща
следи оставят трайно
в моята душа!
За тебе мисля непрестанно
и твоят образ е пред мен,
усмихнато и лъчезарно
лицето ти е ден след ден!
Дори да си далеч от мен
и глупак да те наричам,
ще бъда наранен,
но винаги ще те обичам!!!

Източник: TeenProblem

За всеки един читател е трудно да си обясни какво точно е повлияло върху тия колосални произведения, какво ги е оформило и какво е уеднаквило до толкова дълбока степен тяхната тематика (практически не би отнело много редакция, за да се сместят трите стихотворения, плод на труда на различни автори и написани по различно време, под едно и също заглавие). Поне аз все си мисля, че ключът е възкачването на чалгата на трона на българската културна сцена. Развитието на литературната мисъл принципно произхожда изначално от имитацията на предишни текстове, установени като “добри”. Логично, младите поетеси, които, както е добре известно, намират ритмиката на върлата поп-фолк тупалка за близка до съвършенството, всячески се стараят да се доближат, в изказването на своите собствени житейски вежделения, както и в поведението си, до такива кумири като Райна, Емилия, Преслава, Лия или дори класическата Соня Немска.

От там нататък поетическият дискурс рязко се изменя, поради факта, че любовта се превръща от поетически обект, който може да се обработва с разни малко по-засукани метафори, алегории, в прост обект на обожание, с други думи – в линийка, по която да текат разни рими, за предпочитане на фона на музиката на оркестър в състав тъпанджия, акордеонист и цигулар.

Много е показателен и коментарът под втория текст, където очевидно има някаква, пък била тя и мижава, алюзия към “Две хубави очи” на Яворов. Видният литературен критик обаче изказва мнението, че по-благоприятно върху поезията на авторката би се отразило едно дълбоко познаване на стожерите на модерната, смела наша лирика – “Преслава, Райна, Камелия и т.н – избрани”. Интересно е да се наблюдава тази смяна на литературните кумири, този обществен процес, в който Яворов и разни цицорести богини на нежната музика и литературната рефлексия си сменят рязко местата.

Евала за което. Явно живеем в хубави времена…

Filed under: Литература   |  1 Comment

Пресата днес – приемни изпити за детските градини; тийнейджърите масово наркомани или поне алкохолици.

29май07

Тази сутрин разглеждането на разните там сайтове за новини се оказа повече от впечатляващо преживяване, тъй като се оказа, че в дните, в които съм се откъснал от средствата за масова дезинформация, в света около нас явно са настъпили някакви колосални промени – човек, който не е запознат с тях е, според учените, по тъп с 2-3 дни. Днес вихъра на промяната (и обществения гняв) е засегнал най-вече младите хора и образованието, както научаваме от в-к Стандарт. Първия матРиал , който е датиран от днес, 29 май, гордо заявява:

Тийнейджъри пушат и пият
41,3% от младежите между 15 и 24 г. са пушачи, а 70 на сто от учениците пият. Тези данни изнесоха от икономическия и социален съвет. Затова експертите съветват родителите да пращат децата си на летни лагери. Така малчуганите ще разпускат сред природата и няма да се отдават на пороци. 14% от децата страдат от диабет, астма, хипертония и други хронични болести, сочи тревожната статистика. Всяко четвърто дете пък въобще не завършва средното си образование.

Винаги много съм се възхищавал на тия смели проучвания, които без особени задръжки проверяват бройката на пушачите и пиячите в гимназиите, след което с особен авторитет констатират, че процента им бил особено висок (почти винаги – над половината пушат, повече от три-четвърти пият, трийсетина процента са и наркомани на всичкото отгоре). Традиция е тези данни, на първо място, да не се интерпретират в особен детайл – така например, ако даден ученик пуши по три цигари на седмица по купони, както общо взето мнозина правят – за единия ефелък или пък за никотиновото удоволствие, или пък е ламя на папирусното дело и пуши по повече от кутия на ден (процент, който е значително по-нисък, па макар и не толкова, колкото би ни се искало). Но като цяло за статистическа точност едва ли имам право да говоря, предвид факта, че никога не съм си играл да проучвам дълбочинно методологията на този тип изследвания, просто резултатите от тях и особено изводите, които се правят, са малко или много в противоречие с впечатлението, с което съм останал аз.

Така например, не виждам какъв е проблема във факта, че 70 процента от хората между 15 и 24 години пият алкохол. Алкохолът, при все интензивните внушения на разни северноамерикански морализатори, не е производство на сатаната и, поне по мои наблюдения, има що-годе благотворно влияние върху лицата на тази възраст, понеже ги прави по-интересни личности като цяло, облагородява им физиономиите. Като цяло, алкохолът е катализатор на младежкото (а и не само) забавление в България – статукво, което не измислено вчера от упадъчните телевизии, компютърни игри и НЕ ДАЙ СИ БОЖЕ ИНТЕРНЕТ, ами си е на място още от времето на същите тези, които сега цъкат възмутено с език и се тюхкат за смъртно застрашения умствен потенциал на нашето поколение.

А идеята пиенето и пушенето да се борят с летни лагери е повече от впечатляващо тъпа – всеки с поне малко опит в направлението ще ви каже, че това са си bona fide запои от сутрин до вечер, след които дори и най-жизнерадостния младеж с дробове като на Ланс Армстронг започва да кашля на умиране.

Друга важна за младото поколение информация обаче ми привлече вниманието и, право да си кажа, ми се стори доста по-атрактивна, понеже поне до сега това явление само бяхме предвиждали, но ето, че и то тихомълком се случи:

Входен тест за детската градина
Хлапета на по две години ще държат входен тест зa детска градина, съобщи зам.-министърът на образованието Кирчо Атанасов.
Малчуганите ще се приемат в дефицитните забавачки, след като стане ясно доколко владеят българския език, могат ли да броят, знаят ли на колко са години, различават ли цветовете. Специални екипи от учители ще следят и дали децата знаят думички на английски, могат ли да рисуват и танцуват. Последните два критерия са направени специално за да могат да се включват ромски деца в забавачките, тъй като те били по-пластични. Двегодишните хлапета ще държат изпити всяка година и ще получават оценки в бележник.

Създаването на меритокрация и измежду четиригодишните е безспорно брилянтно хрумване на МОН – сигурен съм, че практиката на разделяне на най-малките деца по способности горещо се препоръчва от всички видни психолози. Аз самият също имах удоволствието да кандидатствам, само че за училище, в най-ранна детска възраст, понеже принципът на райониране предполагаше да си прекарам първите седем образователни години в “Захари Стоянов” вместо в някоя от по-лъскавите варненски люпилни на велики люде. Отчетливо си спомням, че изпитната комисия мълчеше и ме гледаше странно, докато изпълнявах задачи като например да броя от 6 до 17, от 9 до 26 и от 42 до 35 (последното явно беше със звездичка). Също така трябваше и да разказвам приказки и всячески да впечатлявам изпитната комисия, която се беше заела да отдели най-ярките звезди на седемгодишния интелектуален небосклон от тези, орисани да станат неудачници.

В едно малко по-елитно училище – Руското, една позната дори заучила монолога на Хамлет, след което тамошните изпитващи, които още по-ревностно пазели своя храм на познанието от разни навлеци, успяли с хладни погледи и безизразни физиономии да я уплашат достатъчно, за да откаже тя да каже дори и думичка.

Въвеждането на същите прекрасни процедури и в забавачниците е поредната прекрасна стъпка напред. Сигурен съм, че концепцията за осъществяването на пред- и пост-изпитна далавера дори в най-ниските ешелони на образователната ни система блазни мнозина и с нетърпение очаквам да дойде деня, в който педагожките от разни “елитни” (или още по-добре, “езикови”) детски градини умело ще прибират тлъстите пачки на паникьосани амбициозни родители. Директорките на тия институции пък ще дават подробни разяснения за желанието на тяхната детска градина да събере “най-конкурентоспособните” под един покрив. Така или иначе, винаги съм се възмущавал как изобщо се допуска някое дете да влезе в първи клас, без да може да превежда Чосър или Гьоте на прима виста.

Възниква, разбира се, въпросът, щом ние – лежерното поколение, което е кандидатствало само за основно, средно и висше учебно заведение – пием и пушим като изтървани, превръщайки България в аванпост на декаденса, то как бъдещите тринадесетгодишни юпита, които ще имат затъкнати в пояса си по няколко езика и математическите способнонсти на средна ръка гросмайстор, ще успеят да остискат фронта и да не се пропият, пропушат и продрусат като предшествениците си?

Filed under: Вербални чекии   |  Leave a Comment

За началата с край (или разните там абитурентски страсти)

28май07

Абитурентския ми бал успя, в разстоянието на месеците, които я предхождаха, да се превърне в горе-долу най-досадното нещо ever, поради която и причина съм малко или много спокоен, че вече цялата дандания свърши и всички можем преспокойно да се върнем в руслото на живота, където напиванията не се организират с деветмесечно предизвестие и където не трябва да нося костюм, за да се чувствам на място. Не че съм останал с нещо недоволен де – и двете вечери си бяха доволно забавни (може би втората не толкова, понеже препиването от бала ме беше превърнало в герой от култовия Night of The Living Dead, но все пак си имаше и някакъв елемент на веселост), напих се повече от задоволително и изсипах една камара пари по начин, по който не бих го направил при нормални условия.

Все пак, трябва да отбележа, че поне аз на абитурентската си така и не почувствах обещавания коктейл от емоции, в който тъгата уж трябвало да заема челно място и заради която на изпращането Сульо и Пульо (всъщност по-скоро Суля и Пуля, понеже бяха предимно женски индивиди) ляха та ляха горчиви сълзи. Причината за това, надявам се, не се таи в някаква моя сантиментална непромокаемост. По-скоро абитурентската прилича на точка, която някой е решил да сложи преди края на изречението – не виждам по какъв начин животът ми ще се промени веднага след нея (не ходя на училище от горе-долу една година, изключае някакви редки сценични изяви; в същото време се виждам с приятелите си всеки ден, без да ни е необходимо да търпим даскалска простотия на 40 минутни дози за целта). Няма да видя лицата на някои от тях никога повече, но пък това няма да е понеже жестокият живот ни е разделил или понеже ведрите дни на юношеството са изтекли като пясък в ръцете ни (мога да измисля и още клишета, ама май идеята стана ясна) – ще е понеже не са ми интересни като личности и не виждам смисъл да общувам с тях.

Колкото до идеята за раздялата, която уж е заложена в тия празници в края на май, поне за мене истинска такава ще има чак в края на септември. Тогава, предполагам, цялата ситуация ще е с няколко идеи по-болезнена, но по принцип за 18 години трябва да съм се научил да се подчинявам на съдбата без да роптая, че съм онеправдан – заминаването за чужбина си е лично мой избор и съм готов да си понеса последствия, които сигурно са свързани и с разни сантиментални тегоби. В крайна сметка, промяната е жизнено необходима и и без това ми е писнало до болка както от цялото dolce far niente от последната година, така и от града, страната, пък и, малко или много, от хората в нея, така че да остана би бил по-страшен сценарий.

Във всеки случай, очакваната сълзлива история така и не се реализира. Вместо това моя култов (понеже аз си го харесвам, не щото е много популярен) лаф, че абитуренската е процес, при който се събират едни хора, които по принцип не биха се събрали, на място, на което по принцип не биха отишли, за да се държат по начин, по който по принцип не биха се държали. Цялата подготовка за бала си беше демонстрация къде на финансова мощ, къде на женски прелести, и явно до Великата Вечер™ на всинца им беше писнало от това, та нещата си приличаха на съвсем редовно напиване на хора с повече пари от обичайното. По-фрапантните сцени бяха свързани най-вече с нашето взаимодействие с учителите – подмятахме класния си във въздуха, играхме разните там хора и си приказвахме “На прощаване” с любимата ми преподавателка по литература. Само не разбрах по каква причина всичко това не можеше да стане не в пет-звезден хотел, а в предварително наета вила (както е правено) и не с костюми за по намсиколко стотин лева (виноват, виноват…), а с далеч по-подходящите за топла майска вечер къси гащета и памучни тениски.

Сега, като чета писаното по-нагоре се усещам, че звуча малко като стереотипната вечно недоволна свиня, та вероятно е дошъл момента, в който да отбележа (или по-скоро да се повторя, но тоя път в отделен абзац), че купонът си беше на ниво, че напиването беше от класа и че като цяло си изкарах повече от чудесно – просто не това беше климаксът на пет години съвместно съществуване, който явно всички очакваха.

Filed under: Вербални чекии   |  Leave a Comment